Back

Независимост или свободно избрана зависимост?

От: Радослав Ганев - 2024-03-05

Заради войната в Украйна дискусията за националния празник на България отново набра скорост, така че в стремежа си да се ориентирам по темата попаднах на публикация от 2008.

Авторът Ивайло Дичев, анализира понятието независимост в контекста на плаващите категории и достига до извода, че е по-добре свободно избрана зависимост, тъй като абсолютна независимост е трудно да бъде постигната, и илюстрира с най-независимата страна САЩ, чийто дълг се изкупувал от комунистически Китай. После дава още един пример само за да внуши, че след обявяването на независимостта на България, страната продължава да е зависима, тъй като плащанията се прехвърлят от Турция към Русия. Демек ако приемем за национален празник "Деня на Независимостта" ще е същото като с "3-ти Март", защото все по някакъв начин в историята присъства Русия. Тук авторът спокойно можеше да даде още един пример за свободно избрана зависимост като спомене „Северен Поток 1“ и проекта за „Северен Поток 2“. Към днешна дата вече знаем, че дори войната в Украйна започна поради прекомерната енергийна зависимост на Германия, защото Русия предприе военната операция преди всичко за да осигури независимостта, да гарантира поне Украинския транзит на метан. Климатичните промени само още повече изострят тази зависимост и нашепват: „Кралят е гол", „Ханс е гол". Защото не е все едно дали ударно, за кратко време, индустрията на Германия ще изгори огромно, екстремно количество фосилни горива, или това ще става постепенно във времето, така че действително да не предизвикаме глобална екологична катастрофа и да се наложи всички останали да се лишават заради прекомерния апетит на една държава. Вероятно, ускореното, осезаемо покачване на температурата през последните няколко години не е случайно.

Не подлагам на съмнение неговия извод, на автора, относно независимостта, тъй като това е преди всичко геополитическо понятие и като такова е относително, интерпретацията му зависи от позицията на наблюдателя. В старанието си обаче да докаже тезата, авторът преминава онази граница, отвъд която разрушава собствените си ценности, или поне онези, които уж твърди, че споделя. Той се опитва да бъде модерен либерал, но заявява:

„...В момента интернет е най-голямата люпилня на крайни идеи, расистки, сексистки...“

Не се съмнявам, че съществуват персони, които биха искали да спрат и интернет. Kакво по лесно от това под чужд флаг да взривят комуникационните сателити и да отрежат кабелите под океана?! Понеже по-нататък става въпрос едновременно за археология и психология не мога да подмина без коментар, и следното:

"...Малко динамит, малко изтласкване (в психоаналитичния смисъл), малко изгорени документи, малко соц-носталгия. И зад нас зейва празно място, а ние можем да си гледаме кефа в настоящето. И накъде се насочва нашата памет, нашата история – към Перперикон! Колкото по-назад, толкова по-безопасно..."

Нихилизъм, политизиране и отричане даже на археологически находки, какво всъщност цели авторът?! Атака срещу културния туризъм, провокиране на изкуствено разделение в обществото, или завоалираната агресия е непреднамерен, невинен израз на неудовлетвореност от професията на преподавател в университета, нещо като отдушник на интелектуалеца, чиято амбиция надхвърля възможностите и затова поражда вътрешно напрежение?!

„...Вземи акцията за символ на България. Какво избраха? Мадарския конник, за който не знаем абсолютно нищо (във вашия вестник някой дори писа, че бил жена!). Съвършено празен символ...“

Може би, при посещението на Мадарския конник, авторът e очаквал да види нещо по-голямо, по-контрастно и внушително, а и сигурно не е разполагал с добър екскурзовод, който да провокира въображението му. Признавам си, не мога да разбера разочарованието му, освен ако изкусната риторика, тук там изпъстрена със софистични елементи, не е спонтанен опит за отнемане на малкото независимост, свобода останала на България да извършва археологически разкопки и да ги популяризира, за да не бъдем единствено евтина алкохолна дестинация за почивка.

На мен археологията ми стана интересна едва след като видях Mадарския конник, но моята екскурзоводка беше учителка по история от Математическата гимназия в Шумен. Лекцията продължи и след разходката, докато вечеряме в компанията на ученици от гимназията, на другия ден, и на по-следващия също. Дотогава си представях историята като не съвсем точна наука, каквато впрочем интелектуалците с политически амбиции всячески се опитват да я превърнат заради конюнктурни нужди. Аз обаче няма да влизам в задочна полемика относно значимостта на една или друга археологическа находка, тъй като е празна работа. Вместо това ще завърша с анализ на думите, „...във вашия вестник някой дори писа, че бил жена!“. Не е нужно да си професор по психология в Импириъл Колеж като моя съученик Ивайло Влаев, или професор по когнитивна психология в Станфорд като Калина Кристоф, нито психоаналитик, психиатър като проф. Кимон Ганев за да усетиш неподправеното, искрено сексистко пренебрежение: „...някой дори писа, че бил жена! Съвършено празен символ...“

Ивайло Дичев: Независимост или свободно избрана зависимост?

ПС: Клишета от сорта: „За починалия или добро или нищо“, не ни правят по-хуманни, а само по-безотговорни.

Contact