Понеже не се срамувам да вляза в ролята на внука на Бай Ганьо ще ви разкажа една история от лятото което в Танзания се нарича сухият сезон на хубавото време.
На около 500 км. северно от столицата Додома в малко китно село с децата си живее най-хубавата жена. Но как инж. Ганев се влюби и се озова в полите на Килиманджаро е тема на друг по-дълъг и не толкова скромен разказ.
В Танзания двете най-популярни ястия са угали с боб и чипс-майа. Угали е нещо като нашия качамак, но доста по-гъст, така че с ръце може да се оформи на топка и да се яде без помощта на лъжица, а чипс-майа е омлет, но вместо със сирене или шунка, приготвен с пържени картофи. В района около Килиманджаро, където има изобилие от банани, сред племето Чага е популярно и веган ястието кебуро, което се приготвя от зелени банани и боб с уникална минерална подправка, вместо сол, извлечена от почвата в планината, чието име на езика на племето чага звучи като "магади". И трите манджи са толкова вкусни, че се хранех до пръсване, и още след първите две седмици качих 5 кила.
Един ден рекох на моята годеница, че е време и аз поне веднъж да приготвя вечерята, нещо типично българско като боб чорба. На пазара в Моши намерихме всички необходими зеленчуци и подправки, включително джоджен, сладък и лют червен пипер.
Вечерта седнахме по масите и аз сервирах чорбата. Децата бяха гладни и чакаха нетърпеливо яденето, но още след първата лъжица почнаха да кашлят. Аз си рекох - може би не са свикнали с лютото. Гладен и любопитен да опитам супата загребах с лъжицата, но едва вкусил и се закашлях. Продължих да ям и по лицето ми се появиха капки пот. Забърсах се с една кърпа и още по-настървено сърбах от боба. Децата се бяха отказали от чорбата и хапваха само салата суахили и хляб. Естер обаче ядеше с мен. Кашляше със сълзи на очи и едвам с пресипнал глас я чух да казва: „На мен тази българска супа ми харесва“
Очевидната поука от подобна история е че винаги трябва да опитваме яденето докато готвим, а другата по-дълбоката е в силата на самоиронията като средство за усъвършенстване. Да умеем да се погледнем отстрани с усмивка, даже понякога със смях. Затова и внукът на Ганьо не бива да се бори с Алеко, а с проявите на неговия герой у себе си. Ама и с него не трябва да води война чак до такава степен, че да се превърне в сноб, юрод който се срамува да се нарече българин.
И друга по-сериозна, но все тъй комична история от в. Стършел: